Глобализацията е чудесна:
тя работи, докато не спре;
тя е добра, докато не е.
Имало е време оно,
в което всяко село едно
си знаело своето сено,
си знаело своето месо
и си знаело своето дърво.
Станело ли зима,
всичко е добре:
в мазата – буркани,
вино, ракия и мезе.
Страх да има? Че защо?
Нали всяко селò знаело своето добро?
Тогава времената хубави станàли.
Групи хора да пътуват започнàли.
И веднага забелезàли
как при тебе свети повече във мрака,
а при онзи бирата тече като реката
и ей там сеното е до хоризонта.
Гледали се, гледали селата
и решили да сберат съвета
и умни хора да решат
кои са прави и кои грешат.
И създали план голям,
план за мен, за теб и онзи там:
ще има навсякъде сено,
бира, мляко и месо.
Ще шием дрехи за whoever по земята
и с еднаква пластмаса ще играят си децата.
И живели си добре селата,
живели и летели.
Самолетите си те градели:
частите от тук, сглобяването там.
На Земята – Рай, за друго не се знай.
Ала времената се менели.
Хората позабогатели
и забравили, че са скачени.
И настанали времена едни,
в които тези села добри
искали да пренапишат правилата
и на някои села забранили
да продават своите дела.
И какво се случило със тях?
Станали горките на пух и прах.
Почнали да се оплакват.
Ни сено имали, а хлябът много скъп.
Всичко било пълна скръб.
И осъзнали тез села,
че един без друг не могат
в свят, създаден да са заедно.
И трудни времена настанали.
Но дали са яли камъни?
Никой не ще каже.
Защото утре е неясно, вчера пък е още прясно.