– Аларма? Пак ли? – с досада каза Мозъкът. – Някой да спре тази аларма!!! Моля, сега! Моля! – продължи той.
– Нали знаеш, че това не става току-така? Явно имаме задача.
– Асансьорът идва?!? Защо му беше на тялото пак този канал? Моля?!? – продължи той.
– Е не, аман, какво се случва тук? Да не сме във война? Добре, аз не знам, значи само мога да стоя и да чакам, а?
Чу се как асансьорът спира и вратите се отварят. Отвътре излезе фигура с дълъг шлифер и черни очила. В ръцете си носеше прозрачен цилиндър с белезникавозелена течност.
– Чакай, какво правиш?!?
Фигурата с шлифера не се спря. Само махна с едната си ръка, един малък отвор се показа по средата на стаята и тя заби с хирургическа точност цилиндъра право в отвора.
Течността се просмука така, както вода се просмуква в пустинните пясъци. Моментално съдът се оказа празен и фигурата с шлифера го извади.
– Имаме един час – каза той с неочаквано спокойствие.
– Пак ли с тези часове? Този човек не се ли научи, че така не става! Тук сме в квантовото поле.
– ХЕЙ, шефе… тук… няма… ВРЕМЕ!
– Дано ме разбере поне този път, че вече аман. ТЯЛО, съсипа я тази система!
Всичко се разтресе. Изведнъж стаята светна, все едно беше ден.
– А този адреналин, който му вля сега, за какво му беше? Ти нали знаеш, че това не може да продължава така? Нали осъзнаваш какво му причиняваш?
Фигурата се обърна и излизайки от залата, каза с привидно спокоен глас:
– Опитай без мен следващия път…