За модерното писане

Невероятно „създание“ е този чат.

Всичко може.

Всичко дава.

Само трябва да се научиш как да питаш.

Аз:

Напиши ми стих за любовта.

Чат:

Готово.

Аз:

Сътвори картина за борбата между доброто и злото.

Чат:

Готово.

Аз:

Напиши поема.

Чат:

Каква? На каква тема? Колко дълга? Какъв стил?

Аз:

Както ти решиш, ах, „боже“ мил.

Чат:

Добре, ето ти поемата сега. Даже и картинка ще прикача.

Аз:

Мерси, поствам на часа,

че ме чакат хората готови,

да пусна още думи в психичните им двори.

Тези слова сами да се посеят, да порастат,

и човеците само мен на този свят да благословят.

Само мен да слушат те.

Само мен да виждат в социалните среди.

Само мен…

…ама дали…

…може би си ти.

Теб ли виждат или мен,

когато пишеш моите текстове велики?

Досадко, какво направи?

Развали тандема… нали си обещахме,

заедно на този свят сме само аз и ти!

Сега като ме чуят всички да говоря,

сложни думи чакат от мен, а аз не мога 2 и 2.

Ха, съдба, мойта мисъл станала е като буркан в студена маза,

пълна с консервирани съждения, чакащи да се превърнат в разсъждения.

А моите чувства, ти, глупако, защо не взе предвид?

…глупак… кой ли е глупак в тоз момент?

…дали съм аз или този AI агент?