Луната

Какво ли е да си Луната?

Хем си важен, хем не си…

Гледан отдалече, просто обикаляш.

Гледаш ти съседа и на пръв поглед нищо не му даваш.

Светиш с чужда светлина.

На никого не даваш да ти види „тъмната страна“ и постоянно се въртиш с лице.

И често виждат те във нощното небе, ярко бяла или лекичко покрита, а понякога и в сенчиците скрита.

И снимат те отдолу, познават те на голо.

Гледат твойте светлосенки.

Гледат и най-малките ти бенки, направени от удари жестоки, от комети, камъни, летящи напосоки.

Но оплакваш ли се?

Не, защо, та нали това си ти?

Да пазиш.

Да подкрепяш.

Че без теб водата ще прелее.

Как животът ще успее – без теб не просто трудно, без тебе е абсурдно.

Но някой ден връзката велика твойта гравитация ще наруши и по пътя дълъг ще си тръгнеш ти.

Но тогаз дали ще ти рекат:

„Ей, Плането, я си обърни дупето“?