Ние сме поколение на батерии и когато имаме заряд, сме силни, усмихнати, ведри и щастливи. Ала падне ли ни зарядът… по-добре да не си около нас, защото няма ли батерия, ние спираме да съществуваме.
А вярвай ми, човек, който знае, че не съществува, не е човек, той е просто нищо.
Няма го.
Навсякъде става със статус „Away“ или, не дай си боже, „Offline“… чак тръпки да те побият от мисълта за това.
Започваме да се потим… Да мислим кой би могъл точно сега да ни потърси? Да ни иска? Да ни желае?
Да поговори с нас или просто да ни чуе, знае ли човек…
Ами ако, не дай си боже, видим нещо, то как ще знаем, че се е случило, като стои само в нашата глава?!?
Как така? А така може ли?
Дори не си спомняме можем ли да помним без батерия.
Разбира се, че не можем, как ще го направим?
А ако има нужда да се сетим нещо, ох, много мисли, че заряд няма.
Дишаме бавно, защото няма как да е бързо, все пак сме на power saving mode и си мислим за това как ще документираме неслучилото се потенциално случващо се събитие?
Ами ако сме само ние там, то тогава никога не се е случило!
А ако е залез или мъгла, ако е нещо лошо…
Леле, ами ако нямаме този предпазващ щит пред себе си и ръцете ни са свободни да помагаме?
Ааа, не, не!…
Как хората от ТикТок, Инстаграм, или за най-възрастните от нас – Фейсбук, ще разберат?
Никога!
Ама те разчитат на нас!
Ние сме един вид спасители!
И какво, ако сега има някой, който гледа в социалките от скука, а никой друг няма батерия да сподели, то ние какво… искаме да го убием ли, да го насилим за това, че този човек има време да живее онлайн?
А ние си веем междукрачията в онзи другия, реалния свят.
Олеле, ужас! Да спасим човека! Чака ни!
Ами ако има някой, който вече 20 минути стои и не може да изпълни своето физиологично дело рано сутрин? Как ще успее човек да го направи, ако ние нямаме заряд и не можем да захраним очите му, така че мисълта му да се залъже и да махне спирачката от задните му части?
Да, ако ние не дадем на страдалеца този така важен стимул, ние сме престъпници. Дори ми става гадно, като си го помисля.
Живо-живеещи хора такива… Ужас!
Ама като казах живо-живеещ човек… какво за бога беше това?
Имам някъде някакъв спомен назад в аналоговото си минало, в което стоя пред огледалото и се гледам – изтупан, направен, вчесан, абе, готов за наследници.
Красота!
И никой не знаеше къде отивам, с кого и какво смятам да правя. Ужас, чак ми изтръпнаха ушите от срам, че някога съм се гледал в огледалото, без да се снимам.
НЕ!
Това никой никога не трябва да го узнава, защото, ако някой разбере, че аз някога съм се гледал в огледалото, без да се снимам, значи, че съм гледал дефект, а аз дефекти НЯМАМ.
Аз съм точно такъв, какъвто съм на снимките. Да, един и същ, да, на различен фон, но все пак съм аз.
Какво е това?
Ах, външната батерия! Спасение. Аз отново съм жив.
О, Боже, о, мили чакащи очи, аз идвам да ви спася, идвам да изтръгна мисълта за това да гледате встрани.
Идвам да ви освободя…
Идвам…