Поток

Водопадите са прекрасно нещо!

Могат да са бурни.

Могат да са диви.

Непредсказуеми.

Неукротими.

Карат водата да се блъска тук и после там.

А накрая по един или друг начин водата намира своя покой в потока.

А дали е била такава винаги?

Дали винаги е знаела, че ще мине точно покрай този камък?

Или че така блестящо ще се бие и пулверизира през направената от нея цепнатина в тази невероятна канара?

А как ли би изглеждала скалата без нея?

Ходи сега да гледаш и изчисляваш как е падала водата…

О, моля ти се.

Извади си калкулатора и кажи:

„Оттук минавала е тя“.

Да, ще познаеш, да, ще разкриеш пътя на водата.

Но няма да знаеш защо точно оттам е минала.

Дали е искала това?

Дали е искала да се блъска, да се мъчи, да се разделя на дребни водни пръски?

Да бъде изпарявана от жаркото слънце, когато е била най-слаба, най-разединена?

А как ли е било в началото?

Малко, падащо поточе, минаващо по таз скала, леко, леко просмукваща се и едвам стигаща до долу.

Но минава ден, минават два, даже година, две, три, пет, петдесет и пет и тя открива, че тук така се прави.

Учи тя своите молекули как да минават, как да се засилят.

Обучава,

мечтае,

играе!

Водата е прекрасна, непредсказуема.

А скалата е като глина в безкрая на времето.

Но ето, идва тоз момент, обръща се водата и решава: ей оттук не ще вече да минава.

Желае тя промяна.

Желае тя замяна.

Но веч дошъл е краят.

И тя вече е в потока.

И чака новата скала, където

„Всичко старо аз ще променя“.