
Водопадите са прекрасно нещо!
Могат да са бурни.
Могат да са диви.
Непредсказуеми.
Неукротими.
Карат водата да се блъска тук и после там.
А накрая по един или друг начин водата намира своя покой в потока.
А дали е била такава винаги?
Дали винаги е знаела, че ще мине точно покрай този камък?
Или че така блестящо ще се бие и пулверизира през направената от нея цепнатина в тази невероятна канара?
А как ли би изглеждала скалата без нея?
Ходи сега да гледаш и изчисляваш как е падала водата…
О, моля ти се.
Извади си калкулатора и кажи:
„Оттук минавала е тя“.
Да, ще познаеш, да, ще разкриеш пътя на водата.
Но няма да знаеш защо точно оттам е минала.
Дали е искала това?
Дали е искала да се блъска, да се мъчи, да се разделя на дребни водни пръски?
Да бъде изпарявана от жаркото слънце, когато е била най-слаба, най-разединена?
А как ли е било в началото?
Малко, падащо поточе, минаващо по таз скала, леко, леко просмукваща се и едвам стигаща до долу.
Но минава ден, минават два, даже година, две, три, пет, петдесет и пет и тя открива, че тук така се прави.
Учи тя своите молекули как да минават, как да се засилят.
Обучава,
мечтае,
играе!
Водата е прекрасна, непредсказуема.
А скалата е като глина в безкрая на времето.
Но ето, идва тоз момент, обръща се водата и решава: ей оттук не ще вече да минава.
Желае тя промяна.
Желае тя замяна.
Но веч дошъл е краят.
И тя вече е в потока.
И чака новата скала, където
„Всичко старо аз ще променя“.