От момента на нашето раждане ние знаем, че ще умрем. Да, това ескалира бързо!
Знаем, че сме тук за една наносекунда от историята на Вселената, а носим цяла вселена в себе си. Вселена във вселена… не е ли странно и страшно да се родиш?
Да знаеш, че си на ръба между реалността и психичния безкрай и танцуваш и скачаш като акробат? Не е ли страшно да знаеш, че някой ден твои малки версии ще произлязат от теб и ще те избутат настрани, така както и ти си правил, когато си бил млад?
Не е ли страшно да живееш толкова дълго, че да видиш как всички започват отначало, а теб оставят сам?
Не е ли страшно да се събудиш в реалността на 100-годишно тяло, което е обречено на живот?
Не, защото без всичко това животът нямаше да има смисъл.