Стражата

„Поредната фалшива тревога“ – помисли си Стражата, докато сядаше тежко върху каменния стол, захвърляйки лъка и меча си на земята.

„Омръзна ми от всичко това“ – въздъхна той тежко.

„Правя го вече години наред. Не се ли научих?!?“ – жално простена отново той, докато гледаше как портите се затваряха след неочаквания за него гост. Той беше поредният зa този час. Гост на Крепостта. Гост на Господаря.

„Защо му бяха тези стени?“ – мислеше си той.

„Защо премахна всичко красиво? Зеленината, полянките, птичките, катеричките…? Те ми бяха най-любимите… А какво остана? Само сиви стени, целите в бодли, и един пропускателен пункт с мен за пазител. Махна всички други. Всички бяха прибрани вътре зад зида… Само аз останах отвън. Но защо? Защо му трябвам аз, след като моите братя и сестри бяха толкова полезни? Аз бях там само за да му подсказвам, да му посочвам, но не и да изпълнявам най-важната роля тук. А тях не съм ги виждал от години вече. Просто се изгубиха… Потънаха там някъде от другата страна на тази грамада. Понякога ми се иска да последвам гостите му, които влизат в светлата стая. Понякога чувам даже и музика. Песни, веселие… Но не! Аз имам задача! Тук съм, защото той има нужда от мен. Тук съм, защото той така реши. И аз ще му служа вярно, докато му трябвам. Но тайно, много тайно се надявам скоро да няма повече нужда от мен. Нали виждам, виждам как влизат разни гости! Повечето са начетени. Някои остават с него дълго време. А някои си тръгват така, както са дошли… Чисти и неопетнени. Явно не са успели да стигнат до него. Но аз знам, знам, че той ще успее. Знам, че той някой ден ще ми каже най-благите думи, които мога да чуя: „Приятелю Страх, благодаря ти за работата. Благодаря ти за грижите. Благодаря ти, но вече нямам нужда от теб. Почини си! Заслужаваш го!“.

След това той ще разбие стените. Бодлите ще се превърнат в пеперуди. Тухлите ще станат дървета с най-красивите листа, цветове и плодове. А аз, аз ще се върна отново там, където ми е мястото. Ще срещна отново моите братя и сестри, с които така се допълвахме: Радост, Надежда, Вяра, Подкрепа и Тъга. И тогава вече няма да съм това страшилище, което отблъсква всички. Няма да изпълнявам ролята на маска, която той слага и през която вижда света… Ето! Още една идея се блъска пред вратата. Няма как, отивам!“

Стражът пое дълбоко въздух, пресегна се и взе лъка и меча. Стана от студения камък и полека-лека се запъти към портите.

Минута по-късно той се завърна и въздъхна тежко, мислейки си: „Това беше поредната фалшива тревога…“

Седна върху каменния стол, захвърляйки лъка и меча си на земята.

И зачака…