Чакане

Да чакаш.

Тежко.

Трудно.

Непоносимо.

А някога чакахме филм, който се сваля цяла седмица.

А сега какво чакаме?

Нищо.

Няма нещо, което да не е на един клик разстояние.

Децата се раждат в свят, в който чакането е равно на нула.

Иска играчка – получава играчка.

Има играчки за хора с пари и за хора без пари.

Problem solved.

А за какво друго може да чакат децата?

Да се видят може би?

Да си играят на живо?

Да си чуват гласовете, а не лайковете?

Да си гледат реакциите на живо, а не филтрите онлайн?

Да подскачат и танцуват на любима песен, докато се

смеят заедно?

И на темата какво е чакането: дали това ще е поредната дума, която ще изчезне?

Дали просто някой ден ще разказваме на внуците си, че някога се е налагало да изчакаме да излезе филмът на диск или по кината?

За мен чакането е равно на това да загубиш една битка.

Защото тази опустошителна сила, която се заражда вътре в нас, когато нещо не ни се получи, трябва да бъде обуздана, за да се оформим като адекватни хора в един реален и неперфектен свят.

За да спечелим в този живот, трябва да може да се научим да губим. Да чакаме.

Но ако не се налага да чакаме, то тогава как ще оценим какво имаме, след като никога не сме го губили?