Category: Разпалки за ума или камината

  • Пясък

    Пясъкът за мен е символ на безкрайността и на това как всяка една частичка има своя замисъл. Пясъкът е резултат от раздробяването на микроорганизми, ракообразни и други вкаменелости. Той представлява спомен за едно минало, което се е смесило с други минали събития. Те са вплетени завинаги едно в друго и няма как да бъдат разграничени.

    Това, което може да се направи с тези древни останки, е да се намери общ материал, който да им придаде форма и така да заживеят нов живот, докато някой ден не се превърнат отново в прах и пясък.

    Цикълът на една шепа пясък е безкраен. Той символизира живота и смъртта. Всяко живо същество е изградено от множество клетки, които живеят и умират. Те се превръщат в прах, а той – отново в материя.

    Следващия път, в който хванете шепа пясък, докато сте на плажа, оценете факта, че държите история, която е на милион години.

    Подобно на това, когато изпитате архаични чувства на една вече разпрашена ваша версия, усмихнете се и си дайте сметка колко път сте извървели.

  • Тате, какво е зависимост?

    Няма нищо по-хубаво от сутрешното кафе.

    Да станеш рано, да чуеш как машината се включва и започва да работи…

    „Тате, какво е зависимост?“ – тъкмо беше станала и ме гледаше сънено нашата ученичка.

    „Добро утро и на теб, предполагам?“ – казах, малко изненадан.

    „Ами говорихме вчера с децата в училище, че големите пият много бира и пушат много цигари. Споменаха думата зависимост.“ – още търкаше очите си.

    „А ти какво мислиш? Какво означава тази дума? Чувала си я много пъти, но сякаш не си спомняш.“ – реших да я предизвикам.

    „Не знам. Не се сещам. Обясни ми.“ – вдигна рамене, докато отпиваше от първата си чаша вода за деня.

    Стоях и я гледах. Чудех се… Мога да разкажа много, но трябва да го направя така, че да е подходящо за възрастта ѝ.

    А и едва 7:10 сутринта е…

    „В главата си имаш едно малко ‘бутонче’. То се натиска всеки път, когато ядеш нещо вкусно. Да речем… палачинки с мед.“ – започнах обяснението, докато приготвях смес за палачинки.

    „Това пак ли е от онези разговори, в които трябва да си представям разни неща?“ – повдигна вежди и ме погледна малко скептично.

    „Да, но наистина има едно място в мозъка, което можем да си представим като копче.“ – уверих я.

    „Добре, продължавай.“ – усмихна се и направи знак с ръка да говоря още.

    В този момент съпругата ми влезе в кухнята и разбра, че пак съм на „урок“, както обича да се шегува.

    „Ако не ядеш палачинки няколко дни, ще страдаш ли?“ – продължих уверено.

    „Не, има и други неща за ядене. Може и гофрети.“ – небрежно отвърна тя.

    „А помниш ли онези кексчета, които са по три в опаковка, и като започнеш едното, не можеш да спреш?“ – започнах театрално да дъвча тигана, преди да го сложа на котлона.

    „Да! Ти ми беше казал, че това е маркетинг, нали? Ох, че ми се напълни устата със слюнка.“ – каза тя, леко раздразнена.

    „Маркетингът е онова, което кара децата да искат кексчетата. Добре се ориентираш.“ – похвалих я. „Тези кексчета имат съставки, които натискат това бутонче на щастието толкова силно, че и деца, и възрастни не могат да спрат.“ – продължих с обяснението.

    „Ахааа! И така хората стават дебели?“ – попита тя с любопитство.

    „Не, не, това е друга тема. Прекалено рано е за нея!“ – засмях се.

    „А сега си представи, че както на теб ти се напълни устата със слюнка, когато чу думата кексчета, така има хора, които толкова често натискат това бутонче, че накрая не могат да живеят нормално и спокойно без да го натискат постоянно. Това е зависимостта.“ – погледнах я, очаквайки да приключим разговора и да чуя дали ѝ е станало ясно.

    „Аз зависима ли съм, тате?“ – замисли се на глас.

    Смях се чу от коридора.

    „Хайде, майсторе, ти си!“ – провикна се съпругата ми.

    „Можеш ли да не ядеш палачинки две седмици?“ – запитах сериозно.

    „Мога!“ – отвърна малко засегнато.

    „Е, значи нищо ти няма. Само си рошава.“ – завърших, докато тя се засмя.

  • Глобализация

    Глобализацията е чудесна:

    тя работи, докато не спре;

    тя е добра, докато не е.

    Имало е време оно,

    в което всяко село едно

    си знаело своето сено,

    си знаело своето месо

    и си знаело своето дърво.

    Станело ли зима,

    всичко е добре:

    в мазата – буркани,

    вино, ракия и мезе.

    Страх да има? Че защо?

    Нали всяко селò знаело своето добро?

    Тогава времената хубави станàли.

    Групи хора да пътуват започнàли.

    И веднага забелезàли

    как при тебе свети повече във мрака,

    а при онзи бирата тече като реката

    и ей там сеното е до хоризонта.

    Гледали се, гледали селата

    и решили да сберат съвета

    и умни хора да решат

    кои са прави и кои грешат.

    И създали план голям,

    план за мен, за теб и онзи там:

    ще има навсякъде сено,

    бира, мляко и месо.

    Ще шием дрехи за whoever по земята

    и с еднаква пластмаса ще играят си децата.

    И живели си добре селата,

    живели и летели.

    Самолетите си те градели:

    частите от тук, сглобяването там.

    На Земята – Рай, за друго не се знай.

    Ала времената се менели.

    Хората позабогатели

    и забравили, че са скачени.

    И настанали времена едни,

    в които тези села добри

    искали да пренапишат правилата

    и на някои села забранили

    да продават своите дела.

    И какво се случило със тях?

    Станали горките на пух и прах.

    Почнали да се оплакват.

    Ни сено имали, а хлябът много скъп.

    Всичко било пълна скръб.

    И осъзнали тез села,

    че един без друг не могат

    в свят, създаден да са заедно.

    И трудни времена настанали.

    Но дали са яли камъни?

    Никой не ще каже.

    Защото утре е неясно, вчера пък е още прясно.

  • Самота

    От момента на нашето раждане ние знаем, че ще умрем. Да, това ескалира бързо!

    Знаем, че сме тук за една наносекунда от историята на Вселената, а носим цяла вселена в себе си. Вселена във вселена… не е ли странно и страшно да се родиш?

    Да знаеш, че си на ръба между реалността и психичния безкрай и танцуваш и скачаш като акробат? Не е ли страшно да знаеш, че някой ден твои малки версии ще произлязат от теб и ще те избутат настрани, така както и ти си правил, когато си бил млад?

    Не е ли страшно да живееш толкова дълго, че да видиш как всички започват отначало, а теб оставят сам?

    Не е ли страшно да се събудиш в реалността на 100-годишно тяло, което е обречено на живот?

    Не, защото без всичко това животът нямаше да има смисъл.

  • Чакане

    Да чакаш.

    Тежко.

    Трудно.

    Непоносимо.

    А някога чакахме филм, който се сваля цяла седмица.

    А сега какво чакаме?

    Нищо.

    Няма нещо, което да не е на един клик разстояние.

    Децата се раждат в свят, в който чакането е равно на нула.

    Иска играчка – получава играчка.

    Има играчки за хора с пари и за хора без пари.

    Problem solved.

    А за какво друго може да чакат децата?

    Да се видят може би?

    Да си играят на живо?

    Да си чуват гласовете, а не лайковете?

    Да си гледат реакциите на живо, а не филтрите онлайн?

    Да подскачат и танцуват на любима песен, докато се

    смеят заедно?

    И на темата какво е чакането: дали това ще е поредната дума, която ще изчезне?

    Дали просто някой ден ще разказваме на внуците си, че някога се е налагало да изчакаме да излезе филмът на диск или по кината?

    За мен чакането е равно на това да загубиш една битка.

    Защото тази опустошителна сила, която се заражда вътре в нас, когато нещо не ни се получи, трябва да бъде обуздана, за да се оформим като адекватни хора в един реален и неперфектен свят.

    За да спечелим в този живот, трябва да може да се научим да губим. Да чакаме.

    Но ако не се налага да чакаме, то тогава как ще оценим какво имаме, след като никога не сме го губили?

  • Медузката и рибето

    Медузка плувала си леко,

    носи я навсякъде морето,

    минавала през океани,

    спускала се по подводни ливади,

    с изящни дълги пипала

    тя си хващала храна.

    Ала чудно как веднъж,

    в този пипалоподобен дъжд

    хванала се рибка малка,

    рибка малка с тайна важна.

    Пипалата не я стресирали,

    камо ли пък депресирали,

    тя минавала край тях,

    играела си, даже искала и пак.

    На медузката ѝ станало ясно,

    че това рибе не мож’ да изяде,

    и решила – ще си другаруват,

    с рибето леко, плавно ще си плуват.

    Но дали на туй рибе му пречили телата на неговите братя,

    които не били надарени с неговата сила, която за него е закрила.

    И дали си мисли то за свободата далече от пипалата,

    или е благодарно то, че има защита и някой му мисли добро?

  • Луната

    Какво ли е да си Луната?

    Хем си важен, хем не си…

    Гледан отдалече, просто обикаляш.

    Гледаш ти съседа и на пръв поглед нищо не му даваш.

    Светиш с чужда светлина.

    На никого не даваш да ти види „тъмната страна“ и постоянно се въртиш с лице.

    И често виждат те във нощното небе, ярко бяла или лекичко покрита, а понякога и в сенчиците скрита.

    И снимат те отдолу, познават те на голо.

    Гледат твойте светлосенки.

    Гледат и най-малките ти бенки, направени от удари жестоки, от комети, камъни, летящи напосоки.

    Но оплакваш ли се?

    Не, защо, та нали това си ти?

    Да пазиш.

    Да подкрепяш.

    Че без теб водата ще прелее.

    Как животът ще успее – без теб не просто трудно, без тебе е абсурдно.

    Но някой ден връзката велика твойта гравитация ще наруши и по пътя дълъг ще си тръгнеш ти.

    Но тогаз дали ще ти рекат:

    „Ей, Плането, я си обърни дупето“?

  • Времето

    Тик-так, времето лети.

    Лети или просто си върви?

    Върви, не просто си тиктака

    като часовника ти на ръката.

    Но гледай ти каква греда:

    влезеш ли във своята глава,

    загубиш ли се в квантовото поле,

    там времето ще спре.

    Е, да спре е малко прекалено.

    Там време няма.

    А защо?

    Как защо? Ами за кого да съществува там,

    като в мислите си просто сам?

    Сам в безкрайното поле.

    Поле, а пътят накъде?

    Пуснат си във пустошта.

    И няма карта, GPS или скрита врата.

    Може само да се молиш.

    Молиш ли! Не – просто да си бродиш.

    В мислите си спуснеш ли се сам,

    дано с цел да бъдеш там.

    Добре е да си с покровител,

    може и вътрешен родител,

    който може само да ти е спасител.

    Затова помни добре:

    просто затвори очи

    и мисли, мисли, мисли.

    И когато си готов с делата,

    поразгледай си ръката –

    времето наум лети,

    а за теб са минали секунда или три.

  • Ябълки

    – Какво правим тук, защо ни изми и поради каква причина ни остави да ни пече слънцето? – раздразнено мрънкаха ябълките.

    – Тук сте, за да му напомняте да яде плодове, докато работи – обади се Каната за вода. – И аз съм тук като вас поради тази причина: изобщо не пие вода – продължи тя.

    – Добре, но ти нямаш срок на годност, след като те нарежат. Гледай моята другарка, обелена, нарязана, изчистена… окислява се с всяка изминала минута. – ядосано и тъжно викаше Ябълката.

    – Вярно е, но вие му помагате да се сеща, че сте там – каза успокоително Каната. – Чел е някаква книга, която го е научила, че ако ви позиционира до себе си, нямало да яде толкова много бисквити – леко подигравателно продължи тя.

    – Да, виждам как работи, чувам пакета как се отваря и как скърца шкафа за захарни отрови – загрижено продължи Ябълката

    – Ето го, идва! Моля те, мълчи, надяваме се, че сега ще грабне нарязаната ябълка – прошепна Каната.

    В следващия момент той влезе в стаята с купичка, в която няколко горди вафли се бяха излегнали и си почиваха спокойно.

    – Ей, захарче, как е? – подигравателно подметна Ябълката.

    – На кой ще викаш захарче бе, безвкусник! – отговори вафлата, обърната с гръб към тях. Дори не си направи труда да уважи противника в тази схватка с поглед. – Ние сме безглутенови вафли с фурми. Не ни обиждай на захар! Пфу! Омръзна ни постоянно да ни сравняват с онази лепкава гняс – кисело продължи тя.

    – Добре де, извинявай, ама в тези времена нищо вече не е такова, каквото изглежда – опита се да се оправдае плодът.

    – Няма проблеми, за една кауза сме: ей тоя да не буха сладко, че после се жалва на жена си като стане дебел.

    Та жена му му каза в магазина да купи нас, че поне да не ѝ надува главата. Това не са нашите думи, а нейните – жестикулирайки продължи тя, вече обърната с лице към Купата и Каната.

    Тогава телефонът изведнъж започна да звъни и да крещи: „Време за плод, време за плод!“.

    – Хайде, дойде и твоят ред, другарю – сподели вафлата – дай му най-доброто от себе си!

    – Сбогом, приятели – влизам…

    Тогава младежът завъртя пясъчния часовник и каза:

    – След 30 минути още една!

  • Жената

    – Дядо, какво е жената? – попита малкият хлапак.

    – Жената, дядовото, е като водата – каза старецът, все едно нещо му падна от гърдите.

    – Как така като водата, дядо? – възкликна объркано детето.

    Дядото пое дъх и все едно години е чакал някой да му зададе този въпрос, започна да говори:

    – Когато ти е трудно или тежко,

    кога си бягал из полето или току-що си се събудил в легълцето,

    или си весел и засмян и в игрите скачал тук и там,

    пиеш ти вода,

    пиеш и се радваш,

    все едно е злато.

    Чашка само, а вече си богат.

    Това е жената, чедо.

    Може нявга да е вряла,

    друг път лека, нежна се явява,

    даже и на кристали е красива.

    Но помни ми думите, момче,

    някой ден ще станеш мъж голям,

    от вода ще имаш нужда ти и тя ще се яви.

    И независимо от горещината,

    независимо от студенината,

    вода ако затвориш,

    с налягането не можеш се пребориш

    и жаден ще останеш.

    Жаден, докато слънцето в живота ти се снижи.