Category: Тате, разкажи ми!

  • Тате, какво е зависимост?

    Няма нищо по-хубаво от сутрешното кафе.

    Да станеш рано, да чуеш как машината се включва и започва да работи…

    „Тате, какво е зависимост?“ – тъкмо беше станала и ме гледаше сънено нашата ученичка.

    „Добро утро и на теб, предполагам?“ – казах, малко изненадан.

    „Ами говорихме вчера с децата в училище, че големите пият много бира и пушат много цигари. Споменаха думата зависимост.“ – още търкаше очите си.

    „А ти какво мислиш? Какво означава тази дума? Чувала си я много пъти, но сякаш не си спомняш.“ – реших да я предизвикам.

    „Не знам. Не се сещам. Обясни ми.“ – вдигна рамене, докато отпиваше от първата си чаша вода за деня.

    Стоях и я гледах. Чудех се… Мога да разкажа много, но трябва да го направя така, че да е подходящо за възрастта ѝ.

    А и едва 7:10 сутринта е…

    „В главата си имаш едно малко ‘бутонче’. То се натиска всеки път, когато ядеш нещо вкусно. Да речем… палачинки с мед.“ – започнах обяснението, докато приготвях смес за палачинки.

    „Това пак ли е от онези разговори, в които трябва да си представям разни неща?“ – повдигна вежди и ме погледна малко скептично.

    „Да, но наистина има едно място в мозъка, което можем да си представим като копче.“ – уверих я.

    „Добре, продължавай.“ – усмихна се и направи знак с ръка да говоря още.

    В този момент съпругата ми влезе в кухнята и разбра, че пак съм на „урок“, както обича да се шегува.

    „Ако не ядеш палачинки няколко дни, ще страдаш ли?“ – продължих уверено.

    „Не, има и други неща за ядене. Може и гофрети.“ – небрежно отвърна тя.

    „А помниш ли онези кексчета, които са по три в опаковка, и като започнеш едното, не можеш да спреш?“ – започнах театрално да дъвча тигана, преди да го сложа на котлона.

    „Да! Ти ми беше казал, че това е маркетинг, нали? Ох, че ми се напълни устата със слюнка.“ – каза тя, леко раздразнена.

    „Маркетингът е онова, което кара децата да искат кексчетата. Добре се ориентираш.“ – похвалих я. „Тези кексчета имат съставки, които натискат това бутонче на щастието толкова силно, че и деца, и възрастни не могат да спрат.“ – продължих с обяснението.

    „Ахааа! И така хората стават дебели?“ – попита тя с любопитство.

    „Не, не, това е друга тема. Прекалено рано е за нея!“ – засмях се.

    „А сега си представи, че както на теб ти се напълни устата със слюнка, когато чу думата кексчета, така има хора, които толкова често натискат това бутонче, че накрая не могат да живеят нормално и спокойно без да го натискат постоянно. Това е зависимостта.“ – погледнах я, очаквайки да приключим разговора и да чуя дали ѝ е станало ясно.

    „Аз зависима ли съм, тате?“ – замисли се на глас.

    Смях се чу от коридора.

    „Хайде, майсторе, ти си!“ – провикна се съпругата ми.

    „Можеш ли да не ядеш палачинки две седмици?“ – запитах сериозно.

    „Мога!“ – отвърна малко засегнато.

    „Е, значи нищо ти няма. Само си рошава.“ – завърших, докато тя се засмя.

  • Изборите: обяснени по метода на кухнята

    Понеделник

    Какво им е на тези понеделници? Нищо им няма!

    Много хора живеят за почивните дни и петъчните вечери, но аз съм по-скоро зает с това да намирам следващото нещо, което ме вълнува или поне държи мисълта ми заета. А може би начинът ми на мислене се дължи на факта, че от доста време съм татко на един малък “генератор на въпроси” — поток от теми за размишление и провокации, които се появяват без предупреждение, дори по време на закуска.

    Вчера сутринта закусваме палачинки. Медът е вкусен, ръцете омацани, а малката, замислена, ме поглежда и пита:

    „Тате, какво са изборите? Защо отиваме да избираме? Какво избираме?“

    Знаете как за децата няма делник и празник – винаги трябва да си готов с отговори, особено на въпроси, които за тях звучат като голямата житейска истина. И така, вчера вкъщи трябваше да сме „експерти по демокрация“.

    Изборите: обяснени по метода на кухнята

    След кратко размишление реших да подходя тактично:

    „Представи си, че ти трябва да избереш кой ще готви вкъщи през следващата седмица. Кой би избрала?“ – Съпругата ми ме поглежда с леко недоумение, чудейки се накъде водя този разговор.

    Детето се замисля и след кратка пауза обявява: „Мама!“

    Това не беше изненадващо, но продължих нататък.

    „Добре, майка ти ще готви. А какво ще стане, ако тя реши да готви само грах през цялата седмица?“ – попитах, знаейки, че детето не понася грах.

    Физиономията ѝ моментално се променя. „Гадно! Не искам!“

    „Значи не си доволна? А това значи ли, че следващия път ще избереш майка си отново?“ – продължавам.

    „Не, искам теб! Ти ще готвиш!“ – отвръща тя с ентусиазъм.

    „Е, обаче ако аз съм този, който ще готви, ще има само тиквички с ориз.“ – умишлено натъртвам, за да нагнетя ситуацията.

    „Амии… и теб не искам,“ заявява решително.

    „Добре, и какво ще направиш тогава, ако и двамата сме ‘гадни’ готвачи?“

    „Ще избягам от вкъщи!“ – казва тя без капка колебание.

    Тук вече не се сдържам и решавам да ѝ дам малък урок за отговорност:

    „Ето, много хора правят така, хлапенце. Когато не са доволни от това, което получават, избират да не заявят какво не искат. Аз като те попитах кой избираш за готвач, сети ли се да кажеш какво не искаш да ти се готви?“ – питам я.

    „Не, но сега ще кажа! НЕ искам грах и тиквички!“ – категорично заявява тя, вече с ясна представа какво да изисква.

    В крайна сметка, след още малко обяснения, детето разбира, че ние, „големите“, имаме право да избираме кой ще ни готви, кой ще взима решения за нас, а ако не сме доволни – можем да променим избора си след време. Но най-важното е, че всеки от нас има глас и трябва да се използва, за да заявим какво наистина искаме и какво не сме готови да приемем.

    И така, след импровизирания „урок по демокрация“, вчерашният ден продължи както обикновено. Но може би вече не е чак толкова обикновен – поне за нея.

  • Как “възелчетата в мозъка” помагат на децата и клиентите да разберат повече

    Един ден реших да помогна на детето си с математическите задачи. Но тези задачи не са като нашите навремето. Днес има блиц турнири, състезателни задачи и други форми на упражнение, които често объркват дори възрастен, а какво остава за дете.

    Ние със съпругата ми опитвахме различни подходи, за да обясним как да се справи с тези задачи. Един от тях беше:

    Това е игра, просто трябва да разбереш правилата.

    Звучи лесно, нали? Но след няколко опита с различни методи, стигнахме до важен извод: ние мислим като възрастни, опитвайки се да обясняваме на дете. И тук е проблемът.

    Мислене като дете

    Детето все още не е развило напълно абстрактното си мислене. Ние, възрастните, често подценяваме този факт, очаквайки, че децата трябва да мислят като нас. Но не е така – децата учат чрез игра. Спомняйки си това от дебелите книги, решихме да променим подхода: вместо да обясняваме сложно, започнахме да разказваме „историята на задачата“ и да търсим скритите правила, сякаш сме герои в игра. Резултатите бяха по-добри, макар и не винаги постоянни – но кое в живота е постоянно?

    Възелчето в мозъка

    Друго нещо, което помогна на детето, беше аналогията с „възелчето“ в мозъка. Обяснихме му, че когато разбере една задача, в ума му се създава „възелче“, което ще му помага за цял живот. Тази идея го вдъхнови да търси повече такива „възелчета“. Знаем, че това няма да е постоянна победа, но засега работи.

    Какво общо има това с ИТ?

    В обучението ми за психологичен консултант често се използва аналогията: „вървим с клиента и заедно търсим отговорите“. В този процес задаваме въпроси и насочваме вниманието на клиента към собствените му решения. Не е ли същото и когато обучаваме децата? Ние не даваме готови отговори, а им помагаме сами да стигнат до тях и да създадат своите „възелчета“.

    Този подход може да се приложи и в ИТ сектора. Колко от нас, програмистите, си поставяме за цел да обучим клиентите по същия начин? Често срещаме клиенти, които не разбират нашите технологии или имат нереалистични очаквания. Ние знаем как се изгражда проект от нулата до неговото завършване, но дали обясняваме това достатъчно ясно на клиентите си? Колко от нас полагат усилия да изградят уменията на клиентите така, както учим децата си да смятат с числа от 0 до 5?

    Умението да обучаваш

    Често чуваме реплики като:

    • „Няма време.”
    • „Това не е детска градина.“

    Но дали не подценяваме важността на това умение – умението да обучаваш? Може би това е един от най-ценните ни професионални активи, който ще ни служи за цял живот.