От момента на нашето раждане ние знаем, че ще умрем. Да, това ескалира бързо! Знаем, че сме тук за една наносекунда от историята на Вселената, а носим цяла вселена в себе си. Вселена във вселена… не е ли странно и страшно да се родиш? Да знаеш, че си на ръба между реалността и психичния безкрай…

Тик-так, времето лети. Лети или просто си върви? Върви, не просто си тиктака като часовника ти на ръката. Но гледай ти каква греда: влезеш ли във своята глава, загубиш ли се в квантовото поле, там времето ще спре. Е, да спре е малко прекалено. Там време няма. А защо? Как защо? Ами за кого да…

Какво ли е да си Луната? Хем си важен, хем не си… Гледан отдалече, просто обикаляш. Гледаш ти съседа и на пръв поглед нищо не му даваш. Светиш с чужда светлина. На никого не даваш да ти види „тъмната страна“ и постоянно се въртиш с лице. И често виждат те във нощното небе, ярко бяла…

Медузка плувала си леко, носи я навсякъде морето, минавала през океани, спускала се по подводни ливади, с изящни дълги пипала тя си хващала храна. Ала чудно как веднъж, в този пипалоподобен дъжд хванала се рибка малка, рибка малка с тайна важна. Пипалата не я стресирали, камо ли пък депресирали, тя минавала край тях, играела си,…

– Дядо, какво е жената? – попита малкият хлапак. – Жената, дядовото, е като водата – каза старецът, все едно нещо му падна от гърдите. – Как така като водата, дядо? – възкликна объркано детето. Дядото пое дъх и все едно години е чакал някой да му зададе този въпрос, започна да говори: – Когато…

– Какво правим тук, защо ни изми и поради каква причина ни остави да ни пече слънцето? – раздразнено мрънкаха ябълките. – Тук сте, за да му напомняте да яде плодове, докато работи – обади се Каната за вода. – И аз съм тук като вас поради тази причина: изобщо не пие вода – продължи…

– Аларма? Пак ли? – с досада каза Мозъкът. – Някой да спре тази аларма!!! Моля, сега! Моля! – продължи той. – Нали знаеш, че това не става току-така? Явно имаме задача. – Асансьорът идва?!? Защо му беше на тялото пак този канал? Моля?!? – продължи той. – Е не, аман, какво се случва тук?…

– Тревога, тревога, тревога! Имаме тревога! – каза Емоцията, докато Мисълта още пътуваше към Съзнанието. – Имаме въпрос „Защо?“ – продължи тя. – Давайте спомените. Нека унищожим нарушителя! – още по-неспокойно каза тя. В този момент на вратата се почука и влезе Библиотекарят. – Какво ще желаете от мен? – попита спокойно той. – Искам…

Ние сме поколение на батерии и когато имаме заряд, сме силни, усмихнати, ведри и щастливи. Ала падне ли ни зарядът… по-добре да не си около нас, защото няма ли батерия, ние спираме да съществуваме. А вярвай ми, човек, който знае, че не съществува, не е човек, той е просто нищо. Няма го. Навсякъде става със…