Author: tpetrov

  • Писането на ръка е магия

    Писането на ръка е магия. Това не е обикновеното натискане на клавиши, а вграждане.

    Когато натисна клавишът “А”, изпращам електрически сигнал, който преминава през кабела или по въздуха, превежда се на компютърен език и се появява на екрана.

    Когато напиша същата обикновена буква в хартиения си дневник, аз впрягам креативната буря, вземам нишка от нея и я провирам през писеца на химикала.

    С всяко движение на ръката, аз вграждам емоции, чувства, преживелици, уроци, минало, мъдрост. Всичко, което съм осъзнал или не. Всичко, което е готово да бъде открито от тази светлинка на “тук и сега” в образа на една обикновена химикалка.

    А тази химикалка се явява като един мъничък фенер, който осветява най-тъмните и понякога най-неразтребваните кътчета на моето съзнание.

    След всяка “сесия” се чувствам по-лек, по-жизнен, по-заземен, по АЗ.

  • За модерното писане

    Невероятно „създание“ е този чат.

    Всичко може.

    Всичко дава.

    Само трябва да се научиш как да питаш.

    Аз:

    Напиши ми стих за любовта.

    Чат:

    Готово.

    Аз:

    Сътвори картина за борбата между доброто и злото.

    Чат:

    Готово.

    Аз:

    Напиши поема.

    Чат:

    Каква? На каква тема? Колко дълга? Какъв стил?

    Аз:

    Както ти решиш, ах, „боже“ мил.

    Чат:

    Добре, ето ти поемата сега. Даже и картинка ще прикача.

    Аз:

    Мерси, поствам на часа,

    че ме чакат хората готови,

    да пусна още думи в психичните им двори.

    Тези слова сами да се посеят, да порастат,

    и човеците само мен на този свят да благословят.

    Само мен да слушат те.

    Само мен да виждат в социалните среди.

    Само мен…

    …ама дали…

    …може би си ти.

    Теб ли виждат или мен,

    когато пишеш моите текстове велики?

    Досадко, какво направи?

    Развали тандема… нали си обещахме,

    заедно на този свят сме само аз и ти!

    Сега като ме чуят всички да говоря,

    сложни думи чакат от мен, а аз не мога 2 и 2.

    Ха, съдба, мойта мисъл станала е като буркан в студена маза,

    пълна с консервирани съждения, чакащи да се превърнат в разсъждения.

    А моите чувства, ти, глупако, защо не взе предвид?

    …глупак… кой ли е глупак в тоз момент?

    …дали съм аз или този AI агент?

  • Механизмът на Маслоу

    Разговор за свободата и Маслоу

    Някъде през март тази година разговарях с близък приятел. Бяхме излезли на кафе и му споделих, че сменям адрес – местим се в нова квартира и искам да го поканя на „официалното откриване.“

    – Сменяш квартира? – запита с интерес.

    – Да, сменяме квартира – отговорих утвърдително.

    – А нещо за апартамент… мислите ли?

    „Започна се,“ мислех си аз. „Поредният разговор, в който се чувствам сякаш съм на улицата.“

    – Мислим, но свободата ни е по-важна – казах спокойно.

    – Е, как свобода? А къде ти е спокойствието? Нали Маслоу казва, че трябва да имаш стабилна база – подхвана той загрижено.

    „Така… Маслоу и стабилна база.“

    – Знаеш ли какво всъщност е пирамидата, за която говориш? – събудих дебатьора в себе си.

    – Ами да! Имаш стабилна работа, после апартамент, семейство, деца и накрая си спокоен и стабилен – обясни ми накратко.

    – А осъзнаваш ли, че Маслоу не е просто пирамида, а механизъм? И че той изобщо не е имал предвид 30-годишен кредит, който може да не видиш как изплащаш до края? – добавих с малко повече плам.

    – Какъв механизъм, бе, Цецо? Това си е пирамида… – влезе ми в тона.

    – Добре, изслушай ме и ще ти разкажа – поех дъх и започнах спокойно.


    Маслоу често е представян като пирамида, но това е само за удобство. Всъщност е нещо много повече.

    1. Физиологични потребности

    И аз, и ти изглеждаме чисти и спретнати. Засега покриваме тази основа – храна, вода, сън, комфорт – нуждите, без които не бихме могли да функционираме нормално. Без тях дори не бихме водили този разговор.

    1. Усещане за сигурност

    За теб усещането за сигурност може да идва от собствен апартамент, с твое име на вратата, с място, което е твое и в което си спокоен. За мен сигурността идва от свободата – да се преместим, когато и където поискаме, и да не сме обвързани с дългове и тежки задължения. Двата подхода са различни, но за всеки от нас именно това е основата на личната ни стабилност.

    1. Принадлежност

    Всеки човек има нужда от принадлежност – да се чувства свързан с хора, които го подкрепят, и които той също цени. Аз принадлежа на себе си, на семейството си и на приятелите си, които ме приемат такъв, какъвто съм. За мен е достатъчно да имам обкръжение, за което ме е грижа и обратното – те също се грижат за мен. Принадлежността не е само дом, а чувство за място в света.

    1. Уважение и самоуважение

    Това е може би най-трудната част. Уважението от другите често се печели чрез действия и резултати – чрез това да бъдеш отборен играч, да допринасяш, да си полезен. Но самоуважението… то изисква работа отвътре. То е умението да се цениш заради онова, което си, а не само заради постигнатото. Знаеш, че когато си направил достатъчно за себе си, това се отразява и в погледа на другите.

    1. Самоусъвършенстване

    Това е най-високото ниво и изисква всичко предходно – стабилност, свобода, принадлежност, уважение. Само когато тези основи са налице, можем да започнем истински да се самоусъвършенстваме. Това означава да развием себе си в посока, която отразява най-дълбоките ни ценности и таланти. И не, не се превръщаме в ангели – това е просто началото.


    Погледнах приятеля си, усмихнах се и добавих:

    – Хората минават през сезони в живота си, през кризи, преминават към нови фази. Понякога започваме нов цикъл по Маслоу – може да е в работата, в семейството или вътре в нас самите. Механизмът е като един вид вселенски ескалатор. Не е просто „купуваш апартамент и си стабилен“.

    Той се замисли. Чашите кафе бяха празни, разговорът – неочаквано дълбок. Разбрах, че и двамата имаме своите пътища към удовлетворение, но нито един от тях не е единственият правилен.

    Скъпи читателю,

    Животът е движение, а стабилността – повече от притежания и осигуреност. За всеки един от нас пътят към сигурността, принадлежността и уважението може да изглежда различно. Маслоу не е самоцел или просто пирамида – той е картата на нашето вътрешно пътуване.

  • Пясък

    Пясъкът за мен е символ на безкрайността и на това как всяка една частичка има своя замисъл. Пясъкът е резултат от раздробяването на микроорганизми, ракообразни и други вкаменелости. Той представлява спомен за едно минало, което се е смесило с други минали събития. Те са вплетени завинаги едно в друго и няма как да бъдат разграничени.

    Това, което може да се направи с тези древни останки, е да се намери общ материал, който да им придаде форма и така да заживеят нов живот, докато някой ден не се превърнат отново в прах и пясък.

    Цикълът на една шепа пясък е безкраен. Той символизира живота и смъртта. Всяко живо същество е изградено от множество клетки, които живеят и умират. Те се превръщат в прах, а той – отново в материя.

    Следващия път, в който хванете шепа пясък, докато сте на плажа, оценете факта, че държите история, която е на милион години.

    Подобно на това, когато изпитате архаични чувства на една вече разпрашена ваша версия, усмихнете се и си дайте сметка колко път сте извървели.

  • Тате, какво е зависимост?

    Няма нищо по-хубаво от сутрешното кафе.

    Да станеш рано, да чуеш как машината се включва и започва да работи…

    „Тате, какво е зависимост?“ – тъкмо беше станала и ме гледаше сънено нашата ученичка.

    „Добро утро и на теб, предполагам?“ – казах, малко изненадан.

    „Ами говорихме вчера с децата в училище, че големите пият много бира и пушат много цигари. Споменаха думата зависимост.“ – още търкаше очите си.

    „А ти какво мислиш? Какво означава тази дума? Чувала си я много пъти, но сякаш не си спомняш.“ – реших да я предизвикам.

    „Не знам. Не се сещам. Обясни ми.“ – вдигна рамене, докато отпиваше от първата си чаша вода за деня.

    Стоях и я гледах. Чудех се… Мога да разкажа много, но трябва да го направя така, че да е подходящо за възрастта ѝ.

    А и едва 7:10 сутринта е…

    „В главата си имаш едно малко ‘бутонче’. То се натиска всеки път, когато ядеш нещо вкусно. Да речем… палачинки с мед.“ – започнах обяснението, докато приготвях смес за палачинки.

    „Това пак ли е от онези разговори, в които трябва да си представям разни неща?“ – повдигна вежди и ме погледна малко скептично.

    „Да, но наистина има едно място в мозъка, което можем да си представим като копче.“ – уверих я.

    „Добре, продължавай.“ – усмихна се и направи знак с ръка да говоря още.

    В този момент съпругата ми влезе в кухнята и разбра, че пак съм на „урок“, както обича да се шегува.

    „Ако не ядеш палачинки няколко дни, ще страдаш ли?“ – продължих уверено.

    „Не, има и други неща за ядене. Може и гофрети.“ – небрежно отвърна тя.

    „А помниш ли онези кексчета, които са по три в опаковка, и като започнеш едното, не можеш да спреш?“ – започнах театрално да дъвча тигана, преди да го сложа на котлона.

    „Да! Ти ми беше казал, че това е маркетинг, нали? Ох, че ми се напълни устата със слюнка.“ – каза тя, леко раздразнена.

    „Маркетингът е онова, което кара децата да искат кексчетата. Добре се ориентираш.“ – похвалих я. „Тези кексчета имат съставки, които натискат това бутонче на щастието толкова силно, че и деца, и възрастни не могат да спрат.“ – продължих с обяснението.

    „Ахааа! И така хората стават дебели?“ – попита тя с любопитство.

    „Не, не, това е друга тема. Прекалено рано е за нея!“ – засмях се.

    „А сега си представи, че както на теб ти се напълни устата със слюнка, когато чу думата кексчета, така има хора, които толкова често натискат това бутонче, че накрая не могат да живеят нормално и спокойно без да го натискат постоянно. Това е зависимостта.“ – погледнах я, очаквайки да приключим разговора и да чуя дали ѝ е станало ясно.

    „Аз зависима ли съм, тате?“ – замисли се на глас.

    Смях се чу от коридора.

    „Хайде, майсторе, ти си!“ – провикна се съпругата ми.

    „Можеш ли да не ядеш палачинки две седмици?“ – запитах сериозно.

    „Мога!“ – отвърна малко засегнато.

    „Е, значи нищо ти няма. Само си рошава.“ – завърших, докато тя се засмя.

  • Огледалото на въпросите

    Кога сме без маска?

    Когато спим?

    Когато се храним?

    Когато гледаме съдържание в социалните мрежи?

    Когато говорим с любимия до нас човек?

    А кой е под нея?

    Дали е изморен?

    Дали е весел?

    Как изглежда като се смее?

    Как изглежда когато е притеснен?

    Дали иска да усети вятъра, който може нежно да погали лицето му?

    Дали иска да комуникира с другите?

    А как го прави?

    Какъв глас има?

    Дали е уверен?

    Дали е смирен?

    Дали е весел?

    Или смутен?

    Как изглежда когато е “тук и сега”?

  • Изборите: обяснени по метода на кухнята

    Понеделник

    Какво им е на тези понеделници? Нищо им няма!

    Много хора живеят за почивните дни и петъчните вечери, но аз съм по-скоро зает с това да намирам следващото нещо, което ме вълнува или поне държи мисълта ми заета. А може би начинът ми на мислене се дължи на факта, че от доста време съм татко на един малък “генератор на въпроси” — поток от теми за размишление и провокации, които се появяват без предупреждение, дори по време на закуска.

    Вчера сутринта закусваме палачинки. Медът е вкусен, ръцете омацани, а малката, замислена, ме поглежда и пита:

    „Тате, какво са изборите? Защо отиваме да избираме? Какво избираме?“

    Знаете как за децата няма делник и празник – винаги трябва да си готов с отговори, особено на въпроси, които за тях звучат като голямата житейска истина. И така, вчера вкъщи трябваше да сме „експерти по демокрация“.

    Изборите: обяснени по метода на кухнята

    След кратко размишление реших да подходя тактично:

    „Представи си, че ти трябва да избереш кой ще готви вкъщи през следващата седмица. Кой би избрала?“ – Съпругата ми ме поглежда с леко недоумение, чудейки се накъде водя този разговор.

    Детето се замисля и след кратка пауза обявява: „Мама!“

    Това не беше изненадващо, но продължих нататък.

    „Добре, майка ти ще готви. А какво ще стане, ако тя реши да готви само грах през цялата седмица?“ – попитах, знаейки, че детето не понася грах.

    Физиономията ѝ моментално се променя. „Гадно! Не искам!“

    „Значи не си доволна? А това значи ли, че следващия път ще избереш майка си отново?“ – продължавам.

    „Не, искам теб! Ти ще готвиш!“ – отвръща тя с ентусиазъм.

    „Е, обаче ако аз съм този, който ще готви, ще има само тиквички с ориз.“ – умишлено натъртвам, за да нагнетя ситуацията.

    „Амии… и теб не искам,“ заявява решително.

    „Добре, и какво ще направиш тогава, ако и двамата сме ‘гадни’ готвачи?“

    „Ще избягам от вкъщи!“ – казва тя без капка колебание.

    Тук вече не се сдържам и решавам да ѝ дам малък урок за отговорност:

    „Ето, много хора правят така, хлапенце. Когато не са доволни от това, което получават, избират да не заявят какво не искат. Аз като те попитах кой избираш за готвач, сети ли се да кажеш какво не искаш да ти се готви?“ – питам я.

    „Не, но сега ще кажа! НЕ искам грах и тиквички!“ – категорично заявява тя, вече с ясна представа какво да изисква.

    В крайна сметка, след още малко обяснения, детето разбира, че ние, „големите“, имаме право да избираме кой ще ни готви, кой ще взима решения за нас, а ако не сме доволни – можем да променим избора си след време. Но най-важното е, че всеки от нас има глас и трябва да се използва, за да заявим какво наистина искаме и какво не сме готови да приемем.

    И така, след импровизирания „урок по демокрация“, вчерашният ден продължи както обикновено. Но може би вече не е чак толкова обикновен – поне за нея.

  • Как “възелчетата в мозъка” помагат на децата и клиентите да разберат повече

    Един ден реших да помогна на детето си с математическите задачи. Но тези задачи не са като нашите навремето. Днес има блиц турнири, състезателни задачи и други форми на упражнение, които често объркват дори възрастен, а какво остава за дете.

    Ние със съпругата ми опитвахме различни подходи, за да обясним как да се справи с тези задачи. Един от тях беше:

    Това е игра, просто трябва да разбереш правилата.

    Звучи лесно, нали? Но след няколко опита с различни методи, стигнахме до важен извод: ние мислим като възрастни, опитвайки се да обясняваме на дете. И тук е проблемът.

    Мислене като дете

    Детето все още не е развило напълно абстрактното си мислене. Ние, възрастните, често подценяваме този факт, очаквайки, че децата трябва да мислят като нас. Но не е така – децата учат чрез игра. Спомняйки си това от дебелите книги, решихме да променим подхода: вместо да обясняваме сложно, започнахме да разказваме „историята на задачата“ и да търсим скритите правила, сякаш сме герои в игра. Резултатите бяха по-добри, макар и не винаги постоянни – но кое в живота е постоянно?

    Възелчето в мозъка

    Друго нещо, което помогна на детето, беше аналогията с „възелчето“ в мозъка. Обяснихме му, че когато разбере една задача, в ума му се създава „възелче“, което ще му помага за цял живот. Тази идея го вдъхнови да търси повече такива „възелчета“. Знаем, че това няма да е постоянна победа, но засега работи.

    Какво общо има това с ИТ?

    В обучението ми за психологичен консултант често се използва аналогията: „вървим с клиента и заедно търсим отговорите“. В този процес задаваме въпроси и насочваме вниманието на клиента към собствените му решения. Не е ли същото и когато обучаваме децата? Ние не даваме готови отговори, а им помагаме сами да стигнат до тях и да създадат своите „възелчета“.

    Този подход може да се приложи и в ИТ сектора. Колко от нас, програмистите, си поставяме за цел да обучим клиентите по същия начин? Често срещаме клиенти, които не разбират нашите технологии или имат нереалистични очаквания. Ние знаем как се изгражда проект от нулата до неговото завършване, но дали обясняваме това достатъчно ясно на клиентите си? Колко от нас полагат усилия да изградят уменията на клиентите така, както учим децата си да смятат с числа от 0 до 5?

    Умението да обучаваш

    Често чуваме реплики като:

    • „Няма време.”
    • „Това не е детска градина.“

    Но дали не подценяваме важността на това умение – умението да обучаваш? Може би това е един от най-ценните ни професионални активи, който ще ни служи за цял живот.

  • Глобализация

    Глобализацията е чудесна:

    тя работи, докато не спре;

    тя е добра, докато не е.

    Имало е време оно,

    в което всяко село едно

    си знаело своето сено,

    си знаело своето месо

    и си знаело своето дърво.

    Станело ли зима,

    всичко е добре:

    в мазата – буркани,

    вино, ракия и мезе.

    Страх да има? Че защо?

    Нали всяко селò знаело своето добро?

    Тогава времената хубави станàли.

    Групи хора да пътуват започнàли.

    И веднага забелезàли

    как при тебе свети повече във мрака,

    а при онзи бирата тече като реката

    и ей там сеното е до хоризонта.

    Гледали се, гледали селата

    и решили да сберат съвета

    и умни хора да решат

    кои са прави и кои грешат.

    И създали план голям,

    план за мен, за теб и онзи там:

    ще има навсякъде сено,

    бира, мляко и месо.

    Ще шием дрехи за whoever по земята

    и с еднаква пластмаса ще играят си децата.

    И живели си добре селата,

    живели и летели.

    Самолетите си те градели:

    частите от тук, сглобяването там.

    На Земята – Рай, за друго не се знай.

    Ала времената се менели.

    Хората позабогатели

    и забравили, че са скачени.

    И настанали времена едни,

    в които тези села добри

    искали да пренапишат правилата

    и на някои села забранили

    да продават своите дела.

    И какво се случило със тях?

    Станали горките на пух и прах.

    Почнали да се оплакват.

    Ни сено имали, а хлябът много скъп.

    Всичко било пълна скръб.

    И осъзнали тез села,

    че един без друг не могат

    в свят, създаден да са заедно.

    И трудни времена настанали.

    Но дали са яли камъни?

    Никой не ще каже.

    Защото утре е неясно, вчера пък е още прясно.

  • Чакане

    Да чакаш.

    Тежко.

    Трудно.

    Непоносимо.

    А някога чакахме филм, който се сваля цяла седмица.

    А сега какво чакаме?

    Нищо.

    Няма нещо, което да не е на един клик разстояние.

    Децата се раждат в свят, в който чакането е равно на нула.

    Иска играчка – получава играчка.

    Има играчки за хора с пари и за хора без пари.

    Problem solved.

    А за какво друго може да чакат децата?

    Да се видят може би?

    Да си играят на живо?

    Да си чуват гласовете, а не лайковете?

    Да си гледат реакциите на живо, а не филтрите онлайн?

    Да подскачат и танцуват на любима песен, докато се

    смеят заедно?

    И на темата какво е чакането: дали това ще е поредната дума, която ще изчезне?

    Дали просто някой ден ще разказваме на внуците си, че някога се е налагало да изчакаме да излезе филмът на диск или по кината?

    За мен чакането е равно на това да загубиш една битка.

    Защото тази опустошителна сила, която се заражда вътре в нас, когато нещо не ни се получи, трябва да бъде обуздана, за да се оформим като адекватни хора в един реален и неперфектен свят.

    За да спечелим в този живот, трябва да може да се научим да губим. Да чакаме.

    Но ако не се налага да чакаме, то тогава как ще оценим какво имаме, след като никога не сме го губили?