Author: tpetrov

От момента на нашето раждане ние знаем, че ще умрем. Да, това ескалира бързо!

Знаем, че сме тук за една наносекунда от историята на Вселената, а носим цяла вселена в себе си. Вселена във вселена… не е ли странно и страшно да се родиш?

Да знаеш, че си на ръба между реалността и психичния безкрай и танцуваш и скачаш като акробат? Не е ли страшно да знаеш, че някой ден твои малки версии ще произлязат от теб и ще те избутат настрани, така както и ти си правил, когато си бил млад?

Не е ли страшно да живееш толкова дълго, че да видиш как всички започват отначало, а теб оставят сам?

Не е ли страшно да се събудиш в реалността на 100-годишно тяло, което е обречено на живот?

Не, защото без всичко това животът нямаше да има смисъл.

Тик-так, времето лети.

Лети или просто си върви?

Върви, не просто си тиктака

като часовника ти на ръката.

Но гледай ти каква греда:

влезеш ли във своята глава,

загубиш ли се в квантовото поле,

там времето ще спре.

Е, да спре е малко прекалено.

Там време няма.

А защо?

Как защо? Ами за кого да съществува там,

като в мислите си просто сам?

Сам в безкрайното поле.

Поле, а пътят накъде?

Пуснат си във пустошта.

И няма карта, GPS или скрита врата.

Може само да се молиш.

Молиш ли! Не – просто да си бродиш.

В мислите си спуснеш ли се сам,

дано с цел да бъдеш там.

Добре е да си с покровител,

може и вътрешен родител,

който може само да ти е спасител.

Затова помни добре:

просто затвори очи

и мисли, мисли, мисли.

И когато си готов с делата,

поразгледай си ръката –

времето наум лети,

а за теб са минали секунда или три.

Какво ли е да си Луната?

Хем си важен, хем не си…

Гледан отдалече, просто обикаляш.

Гледаш ти съседа и на пръв поглед нищо не му даваш.

Светиш с чужда светлина.

На никого не даваш да ти види „тъмната страна“ и постоянно се въртиш с лице.

И често виждат те във нощното небе, ярко бяла или лекичко покрита, а понякога и в сенчиците скрита.

И снимат те отдолу, познават те на голо.

Гледат твойте светлосенки.

Гледат и най-малките ти бенки, направени от удари жестоки, от комети, камъни, летящи напосоки.

Но оплакваш ли се?

Не, защо, та нали това си ти?

Да пазиш.

Да подкрепяш.

Че без теб водата ще прелее.

Как животът ще успее – без теб не просто трудно, без тебе е абсурдно.

Но някой ден връзката велика твойта гравитация ще наруши и по пътя дълъг ще си тръгнеш ти.

Но тогаз дали ще ти рекат:

„Ей, Плането, я си обърни дупето“?

Медузка плувала си леко,

носи я навсякъде морето,

минавала през океани,

спускала се по подводни ливади,

с изящни дълги пипала

тя си хващала храна.

Ала чудно как веднъж,

в този пипалоподобен дъжд

хванала се рибка малка,

рибка малка с тайна важна.

Пипалата не я стресирали,

камо ли пък депресирали,

тя минавала край тях,

играела си, даже искала и пак.

На медузката ѝ станало ясно,

че това рибе не мож’ да изяде,

и решила – ще си другаруват,

с рибето леко, плавно ще си плуват.

Но дали на туй рибе му пречили телата на неговите братя,

които не били надарени с неговата сила, която за него е закрила.

И дали си мисли то за свободата далече от пипалата,

или е благодарно то, че има защита и някой му мисли добро?

– Дядо, какво е жената? – попита малкият хлапак.

– Жената, дядовото, е като водата – каза старецът, все едно нещо му падна от гърдите.

– Как така като водата, дядо? – възкликна объркано детето.

Дядото пое дъх и все едно години е чакал някой да му зададе този въпрос, започна да говори:

– Когато ти е трудно или тежко,

кога си бягал из полето или току-що си се събудил в легълцето,

или си весел и засмян и в игрите скачал тук и там,

пиеш ти вода,

пиеш и се радваш,

все едно е злато.

Чашка само, а вече си богат.

Това е жената, чедо.

Може нявга да е вряла,

друг път лека, нежна се явява,

даже и на кристали е красива.

Но помни ми думите, момче,

някой ден ще станеш мъж голям,

от вода ще имаш нужда ти и тя ще се яви.

И независимо от горещината,

независимо от студенината,

вода ако затвориш,

с налягането не можеш се пребориш

и жаден ще останеш.

Жаден, докато слънцето в живота ти се снижи.

– Какво правим тук, защо ни изми и поради каква причина ни остави да ни пече слънцето? – раздразнено мрънкаха ябълките.

– Тук сте, за да му напомняте да яде плодове, докато работи – обади се Каната за вода. – И аз съм тук като вас поради тази причина: изобщо не пие вода – продължи тя.

– Добре, но ти нямаш срок на годност, след като те нарежат. Гледай моята другарка, обелена, нарязана, изчистена… окислява се с всяка изминала минута. – ядосано и тъжно викаше Ябълката.

– Вярно е, но вие му помагате да се сеща, че сте там – каза успокоително Каната. – Чел е някаква книга, която го е научила, че ако ви позиционира до себе си, нямало да яде толкова много бисквити – леко подигравателно продължи тя.

– Да, виждам как работи, чувам пакета как се отваря и как скърца шкафа за захарни отрови – загрижено продължи Ябълката

– Ето го, идва! Моля те, мълчи, надяваме се, че сега ще грабне нарязаната ябълка – прошепна Каната.

В следващия момент той влезе в стаята с купичка, в която няколко горди вафли се бяха излегнали и си почиваха спокойно.

– Ей, захарче, как е? – подигравателно подметна Ябълката.

– На кой ще викаш захарче бе, безвкусник! – отговори вафлата, обърната с гръб към тях. Дори не си направи труда да уважи противника в тази схватка с поглед. – Ние сме безглутенови вафли с фурми. Не ни обиждай на захар! Пфу! Омръзна ни постоянно да ни сравняват с онази лепкава гняс – кисело продължи тя.

– Добре де, извинявай, ама в тези времена нищо вече не е такова, каквото изглежда – опита се да се оправдае плодът.

– Няма проблеми, за една кауза сме: ей тоя да не буха сладко, че после се жалва на жена си като стане дебел.

Та жена му му каза в магазина да купи нас, че поне да не ѝ надува главата. Това не са нашите думи, а нейните – жестикулирайки продължи тя, вече обърната с лице към Купата и Каната.

Тогава телефонът изведнъж започна да звъни и да крещи: „Време за плод, време за плод!“.

– Хайде, дойде и твоят ред, другарю – сподели вафлата – дай му най-доброто от себе си!

– Сбогом, приятели – влизам…

Тогава младежът завъртя пясъчния часовник и каза:

– След 30 минути още една!

– Аларма? Пак ли? – с досада каза Мозъкът. – Някой да спре тази аларма!!! Моля, сега! Моля! – продължи той.

– Нали знаеш, че това не става току-така? Явно имаме задача.

– Асансьорът идва?!? Защо му беше на тялото пак този канал? Моля?!? – продължи той.

– Е не, аман, какво се случва тук? Да не сме във война? Добре, аз не знам, значи само мога да стоя и да чакам, а?

Чу се как асансьорът спира и вратите се отварят. Отвътре излезе фигура с дълъг шлифер и черни очила. В ръцете си носеше прозрачен цилиндър с белезникавозелена течност.

– Чакай, какво правиш?!?

Фигурата с шлифера не се спря. Само махна с едната си ръка, един малък отвор се показа по средата на стаята и тя заби с хирургическа точност цилиндъра право в отвора.

Течността се просмука така, както вода се просмуква в пустинните пясъци. Моментално съдът се оказа празен и фигурата с шлифера го извади.

– Имаме един час – каза той с неочаквано спокойствие.

– Пак ли с тези часове? Този човек не се ли научи, че така не става! Тук сме в квантовото поле.

– ХЕЙ, шефе… тук… няма… ВРЕМЕ!

– Дано ме разбере поне този път, че вече аман. ТЯЛО, съсипа я тази система!

Всичко се разтресе. Изведнъж стаята светна, все едно беше ден.

– А този адреналин, който му вля сега, за какво му беше? Ти нали знаеш, че това не може да продължава така? Нали осъзнаваш какво му причиняваш?

Фигурата се обърна и излизайки от залата, каза с привидно спокоен глас:

– Опитай без мен следващия път…

– Тревога, тревога, тревога! Имаме тревога! – каза Емоцията, докато Мисълта още пътуваше към Съзнанието.

– Имаме въпрос „Защо?“ – продължи тя.

– Давайте спомените. Нека унищожим нарушителя! – още по-неспокойно каза тя.

В този момент на вратата се почука и влезе Библиотекарят.

– Какво ще желаете от мен? – попита спокойно той.

– Искам всички спомени за обида, усещане за изоставяне и слабост. Имаш 3 удара на сърцето, преди да се включи Разумът и да развали всичко.

– Слушам, ще ги имате до 2 – каза бавно той и излезе.

– Имаш един, не повече! Действай! – заповеднически изръмжа Емоцията.

Междувременно невроните работеха на бързи обороти, като предаваха сигнала от спомени за щастие, през такива за рационализация, та дори и опити за справяне с кризи.

Сърцето вече бе било два пъти и всичко бе на косъм.

Дали Библиотекарят щеше да пристигне при Емоцията преди Съзнанието да затвори вратата на реакцията?

В това време нивата на кислород се покачиха.

Съзнанието беше пуснало специална пътечка за справяне с такива ситуации и дробовете знаеха, че трябва да се изпълнят до краен предел в момент на опасност. Това му даде време да се балансира и да намери правилния начин за справяне с тази тежка ситуация.

В момента, в който Емоцията съзря кислородните нива, разбра, че битката е изгубена.

Съзнанието беше победило отново.

Ние сме поколение на батерии и когато имаме заряд, сме силни, усмихнати, ведри и щастливи. Ала падне ли ни зарядът… по-добре да не си около нас, защото няма ли батерия, ние спираме да съществуваме.

А вярвай ми, човек, който знае, че не съществува, не е човек, той е просто нищо.

Няма го.

Навсякъде става със статус „Away“ или, не дай си боже, „Offline“… чак тръпки да те побият от мисълта за това.

Започваме да се потим… Да мислим кой би могъл точно сега да ни потърси? Да ни иска? Да ни желае?

Да поговори с нас или просто да ни чуе, знае ли човек…

Ами ако, не дай си боже, видим нещо, то как ще знаем, че се е случило, като стои само в нашата глава?!?

Как така? А така може ли?

Дори не си спомняме можем ли да помним без батерия.

Разбира се, че не можем, как ще го направим?

А ако има нужда да се сетим нещо, ох, много мисли, че заряд няма.

Дишаме бавно, защото няма как да е бързо, все пак сме на power saving mode и си мислим за това как ще документираме неслучилото се потенциално случващо се събитие?

Ами ако сме само ние там, то тогава никога не се е случило!

А ако е залез или мъгла, ако е нещо лошо…

Леле, ами ако нямаме този предпазващ щит пред себе си и ръцете ни са свободни да помагаме?

Ааа, не, не!…

Как хората от ТикТок, Инстаграм, или за най-възрастните от нас – Фейсбук, ще разберат?

Никога!

Ама те разчитат на нас!

Ние сме един вид спасители!

И какво, ако сега има някой, който гледа в социалките от скука, а никой друг няма батерия да сподели, то ние какво… искаме да го убием ли, да го насилим за това, че този човек има време да живее онлайн?

А ние си веем междукрачията в онзи другия, реалния свят.

Олеле, ужас! Да спасим човека! Чака ни!

Ами ако има някой, който вече 20 минути стои и не може да изпълни своето физиологично дело рано сутрин? Как ще успее човек да го направи, ако ние нямаме заряд и не можем да захраним очите му, така че мисълта му да се залъже и да махне спирачката от задните му части?

Да, ако ние не дадем на страдалеца този така важен стимул, ние сме престъпници. Дори ми става гадно, като си го помисля.

Живо-живеещи хора такива… Ужас!

Ама като казах живо-живеещ човек… какво за бога беше това?

Имам някъде някакъв спомен назад в аналоговото си минало, в което стоя пред огледалото и се гледам – изтупан, направен, вчесан, абе, готов за наследници.

Красота!

И никой не знаеше къде отивам, с кого и какво смятам да правя. Ужас, чак ми изтръпнаха ушите от срам, че някога съм се гледал в огледалото, без да се снимам.

НЕ!

Това никой никога не трябва да го узнава, защото, ако някой разбере, че аз някога съм се гледал в огледалото, без да се снимам, значи, че съм гледал дефект, а аз дефекти НЯМАМ.

Аз съм точно такъв, какъвто съм на снимките. Да, един и същ, да, на различен фон, но все пак съм аз.

Какво е това?

Ах, външната батерия! Спасение. Аз отново съм жив.

О, Боже, о, мили чакащи очи, аз идвам да ви спася, идвам да изтръгна мисълта за това да гледате встрани.

Идвам да ви освободя…

Идвам…